Мрачното ръмящо утро носеше дъх на особено щастие в очакване на неизвестното.
Кое е то?
То е онова, което очаквайки го, не знаем кога ще се появи, но винаги го търсим.
Неизвестното беше една пещера и то не коя да е, а най-дългата в България, засега.
В мрачното октомврийско утро с колегите кандидат пещерняци трябваше да влезем за пръв път по не туристически начин в пещера.
Обличайки се суетим с последните приготовления и тръпнем в очакване да видим един различен свят. Предстои ни да влезем в друго измерение на един непознат свят.
Един по един заели стойка – „с краката напред“, поехме към неизвестното. Веднага последва странен завой и спускане, които трябва да ги „усетиш“ за да преодолееш и веднага след тях е първият тесняк, при който блокирах и трябваше да се върна малко назад.
Опитвам се да слушам съветите на инструкторите, но в един момент разбирам, че трябва да подходя от време на време по моя си начин.
А навсякъде е неземна красота. Този кален и влажен свят на тъмнина така ни поглъща, че се сливаме в него и сърцата ни туптят в такт с мислите ни и заедно поемаме дъх след дъх от аромата на тъмнината около нас.
Слушаме захласнати думите и мечтаем заедно.
Постепенно преминаваме през стената на плача и смеха, но понеже е за пръв път нито ми се плаче, нито ми се смее, а единствено съм погълнат от силата на каменното небе и образуваният, които то е създало от въздуха и водата наоколо.
Почиваме в голямата зала, ядем житейската храна, но жадни поглъщаме духовните дадености и бързаме ли бързаме…
Лазим, газим, прелитаме и спускайки се стигаме до края, а не сме готови да си вземем довиждане, засега…
И мечтаем за следващия допир до новият свят!
И мечтаем за аромата на тъмнината…
