-Хей приятел! Няма да пътуваме днес!
-Защо?
-Хората от София имат проблем и т.н.
Вече нищо не чувах, но разбрах, че тръгването след два часа се отлага.
Казах си: Ще е за добре!
Насладих се на прекрасният петъчен ден и на следващото утро бях готов. В уречения час телефона извъня:
-Как е, всичко ли е наред?
-Да, но се налага да тръгнем 20-30 минути по-късно.
-Добре!
Чаках вече няколко минути в прохладното октомврийско утро, гледах с огромно настроение двете раници пълно с бивачна екипировка и храна за два дни и … в един момент колата се зададе.
-Много багаж! Ти не разбра ли, че няма да спим на палатка?
-Явно не 😉 А храна ще ми трябва ли? А бира?
-Всичко има, връщай багажа!
Малко преди 10 часа успяхме най-накрая да потеглим към гара Лакатник, където трябваше да проникна за пръв път в пещера по истинският начин.
Гледката там винаги е впечатляваща, а и какти казва един приятел: <<НА ЛАКАТНИК ВИНАГИ ГРЕЕ СЛЪНЦЕ>>
Входът е респектиращ и все едно ни предупреждава!
Малко по-късно попадаме на две семейства с малки деца и е ясно, че ще е олелия и главните ученици ще са децата, но все пак успях да се хвана с осигуровките и да премина по една тръба. Интересното и странно любопитно е, че нито ми се зави свят, нито ме почувствах страх. Явно доверието ми към въжетата и инструкторът си оказват своята роля.
Двата часа минаха неусетно и щастливи се отправихме към ресторант Пещерата за да се почерпим напълно щастливи и удовлетворени.
-Кой съм аз ли?
Човекът от дясно!
-Приятно ми е: Ulysse Neary!
-Защо е това странно име?
-Защото така ми харесва!
-До скоро!